Мнения

Художествената критика и скулпторът Иван Колев

 Павел Бакалов – Директор на ХГ-Ямбол – 1989г.:

Изкуството се прави не с ръце, а с ум и сърце

          През 1961 г. пролетта изпратих Иван на Ямболската гара. Беше нарамил една полупразна раница. Отиваше да завоюва изкуството. Отиваше в София да потърси мястото си в изкуството.Този беден човек, роден в Болярско, без пукнат лев в джеба си, с едно единствено палто на рамо, тръгна за големия град, за да се нареди между големите, за да докаже, че и малкият човек може да бъде голям.

            Годините, прекарани в Академията – от 1954 г. до 1960 г. –  бяха за него едно върховно напрежение. Усвояваше знанията при проф. Михайл Кац със селската си упоритост и трудолюбие. Годините минаваха между къртовска работа с глината и четене. Иван се самообразоваше и поглъщаше книга след книга. Дълго му се чудеха, защо си вади очите с тези книги, а не си гледа само рисуването.

            След 6-годишен труд Иван се оформи като цялостна творческа личност, със завидна обща култура…Това бяха години на учение, на чиракуване в изкуството. С тези умения и знания човек може да стане добър занаятчия, но оттук нататък е пътят на изкуството. Изкуството се прави не с ръце, а със сърце, с ум и сърце. Сърце, отворено към хората, към земята, сърце за всичко и за всички. Това вече не се учи никъде. В никоя академия, в никоя книга не пише за чувствата, които са ти необходими да правиш голямо изкуство… Това може би наричат талант…

 ****

            Ето това изглежда е имал в себе си Иван в изобилие. Това, което го е пратило в София. Това е било, което го е поддържало в ония гладни години прав часове пред статива.Това Иван търси цял живот и чрез живата глина и студения камък да изрази в образи – образа на Кольо Фичето, на Климент Охридски, на безименни селяни, на бикове, коне, кози… Образи, останали дълбоко в душата му, които понесе от Болярско към големия град… Един обикновен човек от село даде своя вдъхновен труд на народа си, разнесе славата на българската скулптура в България и извън нея и накрая се завърна пак във нашия край, малко уморен, но много побелял, много помъдрял! Дойде да ни каже, какво е направил с това, което е вземал от своя народ. Ние виждаме, че той не само е спастрил в нежната си душа дъха на нашия чернозем, маранята на тракийското поле, но го е оплодил и с длето и перо го връща на своя народ във вид на вдъхновени скулптури и графики.

 Трифон Леров, директор на ХГ „Жорж Папазов“, 1998 г.:

Със собствен пластичен израз

             Макар да живее и твори в София неговото име е било винаги свързано с Ямбол. Едно име, което споменаваме с дълбоко уважение, име, чието творчество е свързано с корените на народното ни творчество… За да стигне върховете на българската скулптура, да изведе графичния знак на глаголицата до един съвременен пластичен израз, до свой пластичен език…

 (По повод откриване на изложбата на Иван Колев във връзка със 70-годишнината му.)

Проф. д-р Атанас Божков:

Създател на символи на народната душевност

 През 1979 г. всички тези образи бяха събрани в неговата първа самостоятелна изложба, открита в залата на ул. „Раковска” – София. Сега всички, които бяха пропуснали съществени неща от неговото развитие, можеха да се убедят нагледно колко логично са обвързани различните планове в естетическите му търсения.

С тази изложба Колев показва, че решава комплексно едни от най-трудните проблеми на съвременното българско изкуство… Той ни показва още по-ясно, че следва онази голяма линия, която идва още от творчеството на Иван Лазаров, че разбира приобщаването на българина към художественото мислене на XX век: преди всичко като развитие на голямата демократична линия с ярка натурална обагреност. Той излагаше бикове и биволи без да се страхува, че ще бъде обвинен в анахронизъм – за него те бяха вече символи, покриващи важни особености на народната душевност.

            Някои от неговите скулптори показани в тази зала / ХГ Ямбол/ са наречени „пространство”, „буквен знак”и т.н. …Замисляйки се ние откриваме, че те са синтез на представи, до които се стига по пътя на обобщението и проникновения анализ.

Не можем да не се възхищаваме на творческите му пориви. А това означава да се възхитим от рядкото му умение да търси в материята преди всичко конструктивните и смислови превъплъщения на силния дух и просветления разум.

 ****

            Преди години, при откриването на самостоятелната изложба на Колев в Будапеща, той се отказа от приветствени слова и се обърна към присъстващите със своя кавал. Обърна се с мелодиите на своето детство. Но всички събрани пред творбите му разбраха, че това е вечното, мечтано и незабравимо детство на цялата наша страна.

            Може би днес това няма да се повтори. Но ако наистина успеем да се вслушаме в гласовете на неговите толкова многолики и родствени образи и символи ние ще доловим същите мелодии. Мелодиите, които идат от земята, от труда, от бита и съдбата на поколенията, от техните наследствени представи и прояви.

            Ние можем да бъдем само щастливи, че всичко това се е случило.

Щастието да бъдат „съвременни” и заедно с това толкова “родни” не се постига от толкова много творци. Колев може да се гордее с това, защото тъкмо с този естетически синкретизъм той заема истинско водещо място между всички скулптори от своето поколение у нас.

            Нека му пожелаем да остане завинаги такъв.

(Слово при откриване на самостоятелната изложба на скулптора Иван Колев в гр. Ямбол на 4 юни 1982г.)

 

Проф. Иван Славов:

Потъване във вечността

            Поклон пред неръкотворното ти чудо Йоан Кукузел! Това не е човек, а птица понесена върху крилата на духа. Толкова изящество, финес и потъване във вечността, как си ги въплътил в една гипсова фигура. Още веднъж – поклон! Благодаря ти за изживяването, което ми донесе и разтърси душата ми завинаги.

            Ще ми дадеш ли една снимка, за да имам поне образа на това съвършено творение?

Ст.н.с.,к.и. Ани Рошковска – 2000 г.:

Запалена свещ пред българщината

            Иван Колев е творец, който има своето ярко присъствие в съвременното българско изкуство, той е постигнал свой почерк, с който са белязани монументалните му и камерни пластики…

В този почерк е невероятното му трудолюбие и чувството за отговорност към изкуството, натрупаните знания и потомствената мъдрост на личност, носеща в себе си цялото богатство на българския фолклор, на вековната традиция на българската художествена култура.

 ****

            Доволно много години изминаха от момента, когато обявения конкурс за паметник на Климент Охридски, който трябваше да бъде поставен пред Софийския университет, беше спечелен от мой колега и еднокурсник – скулптора Иван Колев. Гранитната фигура беше монтирана и само след броени дни другарите Людмила Живкова и Светлин Русев решиха, че на това място трябва да застане стърчащата и досега фигура, дело на силно приближения им тогава проф. Далчев.

            Иван Колев подари творбата си “Климент Охридски” на град Преслав и жителите му и те не престават да се гордеят с нея, както и с историческата слава на своя град – средновековна българска столнина!

****

            Фигурите на Колев не поразяват с колосални размери, но всяка от тях е като запалена свещ за и во веки веков пред българщината, знак на почит към създателите на миналото ни, призив то да не бъде забравено, да пребъде и занапред.

****

            Но може би най-вълнуващия светлик, който Колев подари на България е създадения през 1978 г. паметник на епископ Висарион Смолянски, отстоявал със слово и дело попълзновенията на османските турци във времето на османското робство да помюсюлманчват родопските българи.

            За това дело той даде и живота си.

            Във време, когато дейците на нашата патриаршия силно се чудеха и полемизираха дали трябва да бъде канонизиран Васил Левски при цялата му служба и смърт в името на Родината, Колев вдигна издялания в цял ръст от габро паметник на Висарион с вдигнати над главата ръце понесли кръст, изправен пред цяла България като камбанария с нейния несекващ призив, с ажур около главата като нимб – нимб, даден му от народната почит, признание за величавото му дело, нимб на апостол на родолюбието.

            Този паметник застана в Смолян, където са звучали вдъхновените и горди слова на Висарион Смолянски, откъдето трябваше да пази народната ни памет и свяст!

 Владимир Свинтила, преводач, изкуствовед, народопсихолог:

Духовен внук, потомък на Йовковия Сали Яшар

 Считам за своя гордост факта, че съм първият, който е писал за изкуството на Иван Колев във в. „Пулс“. Колев правеше първите си стъпки, но той имаше прекрасна творческа програма. Той идва от село и с откровеност и гордост признава селския си произход. Пълен е с възпоменания за народното изкуство. Помни не само резби и шевици, не само шарените коли. Говори с любов за строителното селско изкуство, за ритъма на гредоредите, за високите селски порти, които му въздействат монументално, за високите стари зидове, които за него са като някакви пластически метафори. Отнася се с любов и гальовност към дървото. Удивлява се пред архитектониката и формите на дървените съдове.

            Предците му са майстори на каруци и народни строители. Останали са в паметта му: едри с огромни ръце, трудолюбиви, влюбени в занаята си.

Иван Колев е духовен внук, потомък на Йовковия Сали Яшар. Това е духовният му климат.Той държи за тези източници, за тези извори на живота си. С влизането си в академията не се отказва от тях.

            Парадоксално е, че е академично образован. Той е от ония народни майстори…минали през висше учебно заведение: Владимир Димитров Майстора, Васил Захариев, Васил Стоилов, Стоян Венев, Асен Василев, Венко Колев, в които живее непокътната народностната традиция и са пряко свързани с духа на Възраждането.

            Колев е един от тях, може би последният. Но сигурно един от тях.

            Той носи този особен, неповторим, неподправен дух. Този дух присъства в творчеството му не само като сюжети, като образи. Той присъства като структура.

Една част от фигурите на Иван Колев са високо източени-бих казал като вик!

Други, главно зоопластиката – но и част от седналите фигури, от малките композиции  – разкриват едно напрежение на анатомичната форма или едно уширение на обема във фустаните, потурите, облеклото, което свидетелства за напрежение, за концентрация на енергията, за здравина. В тези два композициознни маниера, в тези два типа архитектоника е засвидетелствана двустранността на народностния национален дух. Устремът нагоре присъства във фигури като “Висарион”, “Захарий”, “Климент”,  Иван Кукузел.

            Постоянното усилие на живота се долавя главно във фигурите на биковете, но е доловимо и в седналите фигури като “Кольо Фичето”,”Чакаща”, “Погром”. Така в творчеството на Иван Колев присъстват устремеността, стремежът към възвишеното и напрегнатите обеми, които са характерни за работещите човек и животни, в духа на ежедневието, на реалния живот.

            Така у Колев са дадени едновременно идеали и действителност, духовност и бит.            Ако се вгледате по-внимателно в неговите скулптури, ще видите, високите, източени фигури спадат почти изключително към българския пантеон.

Българският народностно-национален пантеон е стара творческа задача на Иван Колев. Тя е дълго обмисляна. Пластичните форми, в които този пантеон ще се осъществи, са раснали дълго в душата на автора като синтез на всички пластични елементи. Високите обточени фигури за нас се асоциират с колоната и успоредно с това с дървесния  ствол. От една страна те са една метафора за българския мир – столетните дървета, които в миналото често се свързват с Перун, които са необходими в черковищата. От друга страна те се асоциират със строителната традиция, с Омуртаговата колона, с Преславската колона с християнския перистил. И в единия и в другия случай те навяват мисълта за психическа мощ, за сила: „Климент”, “Захарий”, “Висарион”.

            Оттук е впечатлението за “форма във формата”.

            В скулптурната форма е вътре вписана архитектурната. Скулптурната израства от нея. На ствола на колоната могъщо израстват обемите на раменете и ръцете. Ръцете често се срещат, сякаш се пресичат като клони и образуват подобие на ореол. И това е ново присъствие на една форма в друга – в скулптурата дискретно е въведен древният елемент на ажурността, присъстващ в тракийските бронзове, в къделите, в дълбоките многопластови резби.

            Иван Колев съзнателно отделя фигурата от статуарността. За него все по – дълбоко става разграничаването между статуя и фигура. Фигурност и статуарност в изкуството му стават не само несъвместими, но и полярно противоположни. Статуята е по принцип много конкретна – свързана с портретността, представлява цялостен физически портрет на едно лице /без значение реално или митологическо.

            На статуарността се противопоставя схващането за фигурност на Иван Колев. Неговите фигури са обобщени. Легендарни обобщения. Такива, каквито създава народностният героичен епос, сказанието, легендата. У него фигурата е като плосък рез, в пресечени овали. Фигурата, особено седналата, е мислена не като кръгла пластика. В нея дори се чувстват, нанесени в дълбочина, два или три, условно казано, проекционни плана – нещо не мислимо за статуарността. Този принцип е поначало принцип на изграждане на картината. Този маниер означава присъствие на пространството в самата скулптурна композиция. Статуарноста предполага пространството не в себе си, а само около себе си. Фигурата на Иван Колев го включва.

            Така са разрушени принципите на кръглата пластика, за да се създаде едно ново понятие за фигурност – фронталната композиция, която е първичната, най-рано засвидетелствана в изкуството, и която единствена съществува в етнографията… Особеностите, за които говорим, се отнасят към свойствата на мисленето и тук е дълбоката и съществена връзка на скулптора Иван Колев с народностното начало.

            Неговите високи, обточени фигури, както казахме, са посветени на националния пантеон. Неговите седнали фигури и малка пластика са състоянията на живота.

            Реалността и ежедневието на българското село са засвидетелствани повече чрез животинските му фигури. Това е зоопластика от непознат за нашето изкуство тип. По принцип голяма част от тази образност се отнася направо към литературата, свързани са с “Ако можеха да говорят” на Йордан Йовков.

            Това е същият мир на страдащото, работещо домашно животно, споделящо трудностите на селяшката участ. В психологическо отношение тук има истински богатства. Всички тези бременни животни, кози, кобили, ни изненадват като виждания, като открития, като познания на този отминал живот, който, макар отминал, като че завинаги е формирал нещо в психиката на българина.

            Към психологическите богатства, към тънката наблюдателност на поведението и психиката на животното се прибавят открития в областта на зооморфната  пластика, които са поразителни. От една страна, това са форми, свързани с древните традиции – вавилонският или ахаменидски характер на биковете, където от реалната анатомия, физиологията на животното са изведени всички възможни ефекти, всичко е на границата на декоративността и все пак изцяло при натурата. От друга страна това са непознати форми на реализма – смазаността на селското добиче, на селските кранти и изгърбени от глад кучета и кози.

            В тази област (в българския анимализъм) тук е направен един изключителен принос – несъмнено най – същественият в пластиката. Защото при Колев животинската форма е сведена до символ на някогашните социални условия.

            Малката пластика на скулптора заслужава също така най-сериозно внимание: “Хоро”, “Гайдар”, различните малки извиващи се и агонизиращи фигури на кълнящи или скърбящи жени са съществени не само заради социалната си психология.

            Тук ние отново се сблъскваме с едно формотворчество, с красиви камбанообразни обеми…с ритми от линии, които сме свикнали да свързваме с рисунката или с релефа, но не със скулптурната група или с отделна фигура.

За редица елементи от костюма е намерена съответната пластика – битът е претворен в скулптурни обеми и овали, намерен е необходимия израз… За първи път битовото начало има свой адекват в скулптурата. Не че този бит е естетизиран – намерена е неговата пластически-скулптурна значимост.

            Това е станало отдавна в живописта чрез труда на Майстора, Васил Стоилов, Пенчо Георгиев, Иван Милев. Но в скулптурата тези проблеми, подети някога от Иван Лазаров, са решени сега у Колев.

            У Колев има много спомени от народностния мир, много спомени, отнасящи се еднакво до психологическия живот и до пластиката на фигурата на българския селянин.Тези спомени ми се струват прекрасно обобщени в изключителната му скулптурна творба “Носачът на ярето”.

            Това е ни повече, ни по-малко “Добрият пастир” от палеохристиянското изкуство, античният “Мосхофер”! Тази идея –  защото се касае до една пластическа идея – е дремела в колективната психика едно хилядолетие и половина. Връзката, единението между човека и животното, основен белег на тази скулптурна група в класическото изкуство, присъстват единствено тук, както и старата традиция. Успехът е пълен и придава на произведението някакъв вид на строга класика.

            Влюбен в традициите и възкресител на традиции, Иван Колев ще заема изключително добре пластични маниери и уроци от цялото минало на скулптурата. Да отбележим: неговият глиган е свързан с Мезека, неговият овен явно напомня за келтските идоли от нашите земи. Главите на братята Кирил и Методий имат връзка не само с нашата дървена пластика, но са минали и през школата на Вит Ствош.

            Главата на Захарий Зограф високата шубара образува един единствен обем като в портретното изкуство на Тел Ил Амарна. Като в древното египетско изкуство тя носи само строгост, равновесие и красота.

            Когато преди десетина години се срещнахме и говорихме с Колев, когато написах първите си бележки за него, за неговите планове и виждания, целият този мир, осъществен днес, беше само намерение. Сега в голямата си част той е реализиран. Сам Колев казва “Още не, още не изцяло!”. Това говори, че неговите вътрешни пориви са живи.

(Из студията “С висока творческа цел”)

Стефан Чирпанлиев

За писателя Иван Колев

             От книгата на Иван Колев капе мъдрост, тя внушава големи истини с толкова пестеливи слова. От разказите и миниатюрите му ни облъхва човечност, топлота, скромност и съпричастие.

            Рисунките на художника Иван Колев убедително допълват писателя Иван Колев. Синтезът на изкуствата създава една небивала атмосфера, която приповдига духа. Художническата наблюдателност, бликащата експресивност, афористичността на словото го доближава до словото на Бешков, подрумчетата на Ангел Каралийчев… Тънкото родолюбиво чувство ни настройва носталгично и подбужда най-мили чувства.

            Колев е продължител на енциклопедичните личности, с които е надарен Ямбол.

Достатъчно е да споменем и неговите занимания по космология и космогония, които респектират авторитетни учени. Да не говорим за неговата вълшебна свирка, която предизвиква сълзи у неговите почитатели при откриването на изложбите му в България и чужбина.

            Благословена да е ръката Иванова, създала толкова радости за човешкия дух!

 ****

            Втората книга “Мечтите на Чорбаджито” на скулптора Иван Колев съдържа разкази и миниатюри от народния живот. Населена е с герои, които авторът помни от своето детство и юношество. Отново се срещаме с неговия любим герой Чорбаджито. Добрият стопанин, който обича животните.

            Анималистичната тема е отново доминираща – биволът Сакар, кучето Тигър, конят Арап, кобилата Радa… С такава любов, познаване на характерите им, с такава пластичност, авторът оживява този животински свят, през който прозира човещина и добронамереност.”

Илко Капелев:

Колкото и да пишеш за Иван Колев, не можеш да напишеш всичко…защото неговият талант е голям като небето… Този очерк е своеобразен поздрав към автора по случай неговия 80-годишен юбилей, по случай удостояването му със званието “почетен гражданин” на община “Тунджа” за 2008 г. За неговия цялостен принос към културата на общината и Република България. Защото Иван Колев си остава вечния жител на община “Тунджа”, а негова столица завинаги остава родното му Болярско.

            Бъди здрав маестро! “

Един съвременен възрожденец

           В продължение на 25 години Иван Колев е неуморен двигател на свято дело – да се изгради храм в родното му село Болярско. През 2006 г. е осветена църквата “Св. Георги”, която от основите до камбанарията съдържа и труда, постоянството и дръзновението на истински съвременен възрожденец.

            През 1979 г. ваятелят подарява своята скулптура “Св. Климент Охридски” на българския народ. Известно е, че Св. Климент Охридски, пряк ученик на солунските равноапостоли Кирил и Методий, обучава на четмо и писмо хиляди свои ученици, показва им и как се отглеждат плодни дръвчета. И ето че пред блок 16 на софийският квартал “Младост “ 1 се появи плодна градина.  Създаде градината и я подържа и до днес Иван Колев. Няма неплодородна година за отгледаните от него за всички вишни, череши, сливи, ябълки.

Съставил: Радостина Колева